История

Скъпи земляци от с. Тънково, видях във Фейсбук мрежата големия интерес на всички приятели към историята на нашето родно и мило село. Направи ми впечатление, че особено активни са млади наши момчета и момичета, което е много радостно, защото показва, че духът на селото не се е загубил, въпреки малкото хора, живеещи в него. Особено активен в това отношение е Антон Атанасов (Репов) и групата от приятели, която той е създал. Където и да се намираме пръснати по света, винаги споменът за родното село остава, което означава, че то е живо и продължава да живее, макар и в нашите спомени. Само това и нищо друго ме подтикна да публикувам спомените на моя баща – Иван Гочев Марашев, редактирани и допълнени от мен за по-голяма яснота на младото поколение. Съвсем леко промених първоначалното заглавие, дадено от баща ми, без да изменям замисъла и същността на написаното от него. Така сякаш книгата придоби по-отворен характер с цел да бъде допълнена с нова информация от нашите братовчеди и съселяни от с. Тънково. Съвсем съзнателно предоставих тези спомени на моя братовчед – Антон, да ги публикува, защото той е много перспективен млад историк, който има голямо бъдеще. Отправям призив към всички Вас да проучите (защото живите роднини намалят) и публикувате всичко, свързано с историята на Вашия род. Така заедно ще допишем историята на с. Тънково, която ще продължава да живее и тогава, когато нас ни няма на този свят.                                                            

Д-р Николай Иванов Марашев

Иван Гочев Марашев

Село Тънково – Хасковска област

Кара Иван и неговите наследници 

В нашият бърз и кратък живот на Земята съдбата ни е дала най-голямата си утеха – човешката памет. Това истинско чудо на природата е вероятно един от образите на  безсмъртието. Няма дума, картина или мелодия, която може да ни върне с такава поразяваща точност в онзи далечен ден, когато сме били луди от радост или дълбоко нещастни от скръб. Да възстанови тембъра на нечий глас – приятен или неприятен, мириса на стъпканата трева, носещ се след нас, тичайки като деца по ливадите. Целият този отминал свят – съживен от вълшебството на нашата памет. Същата тази памет, която е първичната връзка със земята и хората, живата вода на нашето съзнание и едновременно безпощаден съдник, непозволяващ да забравим стореното зло, което искаме да заличим в паметта си. Споменът не е мъртва материя, той е действителност, в която присъстваме с двойно съществуване – днешно и някогашно. Нашият живот е всъщност трупане на спомени и клетото човешко същество никога няма да се почувства самотно, докато човек може и има какво да си спомня.

В тази връзка реших, докато паметта ми е още свежа, да се опитам да предам на наследниците си легендите, разказите и спомените на моите родители, баби и дядовци, роднини и познати хора от нашето с. Тънково, отнасящи се за възникването на селото, нашия род, част от неговите членове, защото е невъзможно да знам всичко за всеки член от  рода и за моите съселяни. Затова моля да бъда извинен, че вероятно пропускам спомени за някои от тях, но се надявам, че моите братовчеди, роднини и съселяни ще запълнят този пропуск. Не притежавам писателска дарба и не това е важното. Важното е да остане спомен за поколенията, идващи след мен, за миналото на нашето село и рода, в който сме се родили, израснали и живеем в настоящото време.

Село Тънково – Хасковска област 

Мнозина от нас се запитват кога е възникнало село Тънково и кои са били първите жители, заселили тези бедни горски земи. Вероятно те са търсили близост до гората, която ги е закриляла, давала дърва за огрев и за строителен материал, както и за направа на селскостопански инвентар. Обширните гори и пасища са били условия за развитие на животновъдството и обработваемата земя, макар и бедна, все пак е осигурявала живота на нашите предци.

Написаното от мен почива на легенди, разкази и спомени на мои роднини като дядо Теню Марев и баба Тона Марева, както и на други възрастни хора от селото – Христос Марков, Йордан Кънчев, Райчо Тодоров, Миню Райчев, Делчо Пашов и др. Освен това, моят син Николай Марашев е допълнил и други факти и проучвания, особено археологически, исторически и икономически, станали известни в по-ново време.

От тези разкази е трудно да се определи точна дата или година на основаването на селото, но със сигурност може да се каже, че селото е с древни корени, много преди падането на България под османско робство в 1396 г. Доказано е, че околните земи са населявали древните траки от Одриското царство, за което свидетелсват археологическите находки, намиращи се съвсем близо до нашето село. Това са скалните погребални ниши в с. Кралево, уникалната тракийска гробница в с. Стамболово, в която е намерена единствената запазена тракийска дървена колесница, съхранявана в историческия музей на гр. Хасково, тракийските погребални съоръжения край с. Долно Черковище и с. Поповец, както и така нареченият ,,Малък Перперикон” – ,,Побитите камъни” под връх ,,Света Марина” над с. Малко Градище. Трябва да споменем, че над нашето село се намира вторият по височина в нашата гора връх ,,Ибриджек” след споменатия ,,Света Марина”, който има уникална форма, наподобяваща на тракийска надгробна могила, и в ясно време от него се виждат кубетата на джамиите в гр. Одрин – някогашен Адрианопол.

Римляните, които са завладели по-късно нашите земи са оставили още по-трайни археологически белези, които са запазени и до днес. Това е крепостта ,,Калето” и римската баня ,,Акмаря” в местността ,,Чала” край с. Голям Извор, от която вода и до днес още пият жителите на с. Тънково. Крепостта е пазела римския път Сердика – Филипополис – Адрианопол – Константинопол. Знае се, че римляните са обозначавали този път с могили. Точно три такива – ,,Трите чуки”, се намират в местността ,,Жукаре”. Има предание за съществуването на римско селище в местността ,,Чорклене”, която е съвсем близо до споменатите могили. Бях случаен свидетел на среща с иманяри точно в тази местност, търсещи метални предмети с уреди, които ми съобщиха, че са открили данни в исторически архиви за съществуването на римско селище. Показаха ми и намерени римски монети. Селото продължава да съществува и по времето на Византийската империя, следователно и по време на Първото и Второто българско царство. Доказателство за това е златна византийска монета с лика на император Ицхак VI, намерена в местността ,,Далото”, която се съхранява в историческият музей в гр. Хасково.

Сведения от времето на османското владичество показват, че селище е имало на север от сегашното село – в местността ,,Гробцето”, където при обработка на нивите са намирани парчета от стари керемиди и глинени съдове. Тези сведения се потвърждават и от достоверно събитие, станало между 17 и 18 век, разказано от основателя на нашия род Кара Иван на известния в с. Криво поле даскал Нестор Марков Демирев, който го е записал през 1867 г. Този разказ вероятно се пази в окръжната библиотека на гр. Хасково. Северно в подножието на местността ,,Чала”, близо до с. Кралево, е доказано съществуването на бейски конак – на това място сега се  намира ,,Тюрбе”, което може да се посети. Беят е владеел селата Кралево, Голям и Малък Извор и вероятно и други села, в които вече е имало и заселени турци. Веднъж, посещавайки селото в местността ,,Гробцето”, където живеят българи и се е заселил Кара Иван след разгрома на кърджалийското движение, беят пожелава най-красивата мома – ,,Ваклина”. Българите от селото, не понасяйки гаврата с момичето, правят засада на бея, организирани от Кара Иван, който вече е имал опит, придобит в странстванията му с кърджалиите. Убитият бей е хвърлен в дълбок бент в реката, минаваща покрай селата Голям и Малък Извор. Подплашеният кон на бея се връща в конака, където слугите организират потеря за издирването му, знаейки къде е ходил. Намират го на дъното на един бент в реката и за отмъщение и разплата нападат селото, което е ограбено, разрушено и запалено до основи. Жителите на селото, спасявайки се от нападателите, избягват на юг в подножието на гората и се заселват в местността ,,Керанови градини”. Свидетелство за това е все още съществуващата ,,Керанова чешма”, от която още тече вода и се използва за водопой на добитъка. Така става заселването им в с. Инджекьой – днешно с. Тънково. Известно е, че през 18 век в Европа върлува болестта чума по хората, която е нанесла много загуби на населението. По това време в същото селище избухва подобна болест и според поверието болестта не може да премине реката, и затова се заселват на сегашното място, първоначално близо до гората в югозападна посока, а по-късно – разраствайки се по цялата територия на сегашното село. Заселването близо до гората е неслучайно и е давало възможност за укриване от нападения на османците. Тази близост до гората помага на населението да се прехранва, продавайки дърва за огрев и строителен материал в близките градове Хасково и Харманли, връщайки се със закупени сол, газ за осветление и други стоки за бита. Вероятно от тогава е останала традицията местните майстори коларо-железари да изработват много здрави волски коли и каруци, които все още се намират по къщите на селото. Природните дадености на селото – гори и пасища, са позволявали отглеждането на много и разнообразни селскостопански животни. Много от семействата са отглеждали овце, кози и говеда и това също им е носело доходи.

Трябва да се спомене и за съществуването на турска махала в местността ,,Турците”. Тя се намира южно над квартала след моста на шосето за с. Върбово – ,,Срещната махала”. В  момента на това място е новозасаден голям лозов масив. Дълбоко дере разделя двете махали – българската и турската. Това селище се помни от много възрастни хора на селото, защото то престава да съществува в началото на 20 век. Част от мюсюлманското население се изселва в Турция, а друга част – в околните села Долно Съдиево, Златоустово, Селска поляна и др. Останали са много турски имена на местности като ,,Турското гробе”, ,,Ходжа тарла”, ,,Мурат тарла”, ,,Турците”, ,,Селимов ирек” и др. Доброволното им изселване показва, че те не са били трайно свързани със земята на с. Тънково.

В най-новите си изследвания на османските архиви учените от Софийският университет посочват, че в Хасковската кааза през 17-18 век са заселени мюсюлмани от азиатската  част на Османската империя. Вероятно е тези хора да са именно от тази група заселници, и то шиити (по-мирната част), защото няма данни за агресивно отношение към  християнското население на селото. Точно обратно посочват спомените на баба Тона Марева, както и на други стари хора. Когато дошли руските войски по време на Руско- турската освободителна война през 1877-78 г., баба Тона разказваше, че ,,местните големци” не позволили да пострада турското население от махалата и турските девойки се скрили при връстничките си от българската махала. И обратното – когато селото било нападано от ,,Башибозука”, както тя се изразяваше, младите българки се скрили в турската махала при своите връстнички – турските девойки. Най-вероятно това събитие е станало при отстъпващите турски войски по време на Балканската война – 1912-1913 г. Баба Тона имаше белези от изгаряне по шията, защото мародерите са я горили с нажежена простия, за да изкаже къде са скрити златните пендари. Подобни спомени има и в други съседни села. Например в с. Царева поляна, след като хората чули тъпани и зурни от посока с. Балкан, разбрали, че идва башибозук. Тогава местните ловци гръмнали няколко пъти с ловните си пушки. Нападащият башибозук помислил, че в селото има българска войска, и отстъпил без нападение на селото. Границата с Османската империя преди тази война е минавала на юг от с. Стамболово, където още стоят камъните на разрушената митница, и продължавала в подножието на южния склон на нашата гора и поречието на р. Арда. Известни са станалите тогава събития около гр. Маджарово и с. Бориславци – клането на бягащите наши тракийски бежанци от Източна и Западна Тракия и подвигът на четниците на войводата Димитър Маджаров, спасили много българи.

В религиозно отношение нашите предци от с. Тънково са източноправославни християни. Това е напълно обяснимо, защото в средните векове селото е преминавало от  византийско в българско владение и обратно. Известно е, че официалната религия на двете държави е именно православното християнство. Свидетели на това са многото построени малки параклиси, някои от които са запазени и до днес. Ето някои от тях по местности – ,,Гергьовден” на юг, ,,Варварица църква” на север и ,,Църквата” на изток от селото. Също така в посока югоизток на горският връх ,,Еленката” с височина около 500 м и обрасъл с вековна дъбова гора се намира друг параклис, свързан с легенда. На 3 юни, деня на св. св. Константин и Елена, всяка година излизал от гората елен, лягал на земята и доброволно се принасял в жертвоприношение като курбан. Хората от селото идвали, носейки дарове, и се молели за здраве и берекет. Но една година съселяните не изчакали еленът да си почине и го заклали. От следващата година еленът не идвал повече, което се приело за лоша поличба. Върхът все пак останал с името ,,Еленката” . През 1947 г. по инициатива на ловната дружинка и църковното настоятелство е построен параклис, който да се ползва и от местните ловци. Инициатори на това строителство са баща ми Гочо Марашев Марев, моите чичовци Иван и Марчо Мареви, както и Ванчо Вълчев, Тянко Гочев, Ванчо Джунов, Колю Бойчев, Колю Демирев, Колю Ганин и др. Аз и група младежи, ученици в гр. Хасково, присъствахме на освещаването на параклиса на 3 юни 1947 г. Това беше забележително събитие за нашето и околните села. Пристигнаха много хора с различни дарове, като беше поднесен и курбан за здраве на всички присъстващи. Празникът се отбеляза с празнично освещаване на параклиса от местния свещеник и беше придружен с музика, песни и хора, продължили цяла нощ. През 2002 г. със средства и доброволен труд ловците от с. Тънково отремонтираха параклиса и на 3 юни събитието беше отбелязано като събор, на който пристигнаха много жители от селото с подаръци за здраве. Приготвен беше и празничен курбан, като веселбата се придружаваше с музика в изпълнение на Руси  Джамбазов – кларинет, и Атанас Чунков – акордеон.

Денят по църковния календар, посветен на светците св. св. Константин и Елена – 3 юни, е патронен празник на с. Тънково и всяка година се отбелязва тържествено от жителите на селото. Организира се събор, на който всички роднини и приятели се събират и тържествено празнуват събитието. Вечерта хората и гостите се събират на площада, където свири оркестър и се извива голямо хоро. Този ден си остава най-забележителното събитие на с. Тънково.

През 1870 г. Османската империя признава Българската екзархия и това дава повод на родолюбиви наши съселяни да поемат инициатива за построяване на черква в селото. Едни от най-първите са синовете на Кара Иван – Ленко, Марю, Райчо, Митю, Яню, както и други. Решава се заедно с черквата да се построи и училище. Мястото за строеж е дарено от най-големия син на Кара Иван – Ленко. Населението на селото активно участва в строежа с доброволен труд и парични средства. През 1874 г. изградената черква се освещава и носи името ,,Св. св. Константин и Елена”. Изографисването на иконите вътре е дело на руски иконописец. Преданието гласи, че руснакът пътувал с кон през селото и падайки, си счупил лявата ръка. Раната се инфектирала и това наложило да се ампутира част от нея. След като се възстановил, с една ръка изрисувал иконите на черквата. Който е я е посещавал, не може да не забележи, че надписите на иконите са със старо руско-славянски текст, което я прави уникална за нашия край. Тези сведения са записани в Тънковската летописна книга, която преди се съхраняваше в училището на с. Тънково.

Мъжете на нашето село активно са участвали във войните за национално обединение на България – Сръбско-българската, Балканската, Първата и Втората световна война, и са дали свидни жертви. Почти всяко семейство има убити по фронтовете прадядовци, дядовци и бащи. В тяхна памет на площада в центъра на с. Тънково са издигнати два паметника с изписани имената на загиналите. Големият е в съседство с черквата и има чешма с вечно течаща вода. Посветен е на загиналите през Балканската и Първата  световна война. Вторият е издигнат до кметството и е в памет на загиналите през Втората световна война на фронта в Унгария. Вечна памет на загиналите тънковски герои и нека поколенията се грижат за тези паметници, защото те са вечно доказателство за българския дух на нашето родно село.

През 1871-1872 г. за първи път в с. Тънково започват организирани учебни занятия с 18 ученици. Те се водят в къщата на Кольо Ангов Киришев, като учениците седят на пода. Първи учител бил Симеон Нешев от гр. Хасково. През 1873 г. учител става Теньо Димитров от с. Белица. През 1874 г. с освещаването на черквата се открива и новопостроеното училище през 1873 г., което е с четири класни стаи и учителска стая. Училището и черквата са в един общ двор, ограден с масивна ограда. През 1943 г. е построена още една училищна сграда за прогимназиален курс. Заслуги за това имат секретар-бирникът на селото Райчо Тодоров Джамбазов и учителите Райчо Марашев Марев и Тончо Петров Райчев. През 1967 г. по инициатива на директора на училището Теньо Иванов Марев председателя на Общинския народен съвет Иван Гочев Марашев-Марев, обществениците Пею Георгиев, Кольо Т. Репов, Делчо В. Енжелиев и др. е решено да се построи ново съвременно училище. То представлява двуетажна сграда с осем класни стаи, кабинети, библиотека, физкултурен салон, зъболекарски кабинет и училищен стол с кухня. Под ръководството на директора на училището Теньо Иванов Марев учебните кабинети са обзаведени с най-съвременни учебни пособия и са закупени много книги. Модерно обзаведеният училищен стол се ползва и от населението за различни семейни празници. Интересно е да се знае, че в строителството на училището активно участва цялото население на селото с доброволен труд и дори с доброволни отчисления от работната заплата на работещите в земеделската кооперация в с. Тънково. Пак по инициатива на директора през 1973-1974 г. училището става оздравително за деца с белодробни проблеми – единствено и уникално в България. След 1990 г. безпринципни директори и хора, дошли за пари като учители, ликвидират това уникално училище, което е закрито, а самата сграда става частна собственост, незнайно по какъв начин.

По инициатива на учителите от селото през 1927 г. е основано Народно читалище ,,Светлина”. За председател на читалищното ръководство е избран учителят Райчо Марашев Марев – един от основателите. През 1935-36 г. е построена нова сграда на читалището, разполагаща с киносалон за 200 места, сцена с гримьорна, голяма библиотека и канцеларии на кметството. В архитектурно отношение сградата е модерна за времето си и в нея се води бурен просветен живот. Организират се вечеринки, чествания на празници, играят се самодейни представления, томболи, със средствата от които се закупуват книги и декори на сцената. През зимните месеци се организират образователни курсове и обучения по различни селскостопански направления за земеделците от селото. Много оживена е самодейната дейност през периода 1945-1990 г. Създадена е певческа и танцова трупа, която успешно участва на много окръжни и републикански прегледи на художествената самодейност, където печели и много награди с уникалните тънковски народни песни. Една от водещите е учителката Вълка Колева Марашева – душата на тези колективи. По-възрастните тънковци помнят, че в киносалона на читалището, оборудван със съвременна за времето си киномашина, се прожектираха игрални филми два пъти седмично.

Новото кметство на с. Тънково започва да функционира след 1946-1947 г. и в него се намира и пощата на селото, разполагаща с телефонна централа. Всяка къща разполага с телефон и радиоточка – модерни придобивки за времето си. През 70-те години всички улици са асфалтирани и е оформен съвременният център на селото с голям и покрит с каменни плочи площад.

През 1937 г. в с. Тънково е основана кредитна кооперация ,,Родопи”. Инициатори са братя Мареви – Марчо и Иван Теневи, Райчо, Гочо, Теньо и Господин Мареви, Ламбо Жеков, Иван Маналов, Кольо Делчев Пашов, Георги Пеев, Ночо Пеев, Марко Делчев, Делчо Жеков, Милчо Петров, Мараш Янчев, братя Вълчеви и др. (моля за прошка за пропуснатите, но не всички учредители знам). Кооперацията успешно конкурира частните бакали, продавайки селскостопански инвентар и други стоки за земеделска дейност, като за целта на членовете на кооперацията се отпускат ниско лихвени заеми. Много от наследниците на съкооператорите още пазят като спомен издаваните тогава облигации. За председател на кооперацията е избран Райчо Марашев Марев, а за касиер-счетоводител – Марчо Тенев Марев. Построена е фурна за хляб – ,,старата фурна”, която се намираше на мястото на новопостроената административна сграда на ТКЗС в с. Тънково. През 60-те години е построена ,,новата фурна”, оборудвана с нови машини. Пшеница осигурява ТКЗС, а брашното се мели в мелницата на братя Мареви – по това време тя е национализирана вече и е в състава на Промкомбинат – гр. Хасково. По същото време кооперацията вече е в състава на Окръжния кооперативен съюз в Хасково, респективно в Районната потребителска кооперация в с. Стамболово. Тогава е построена и нова двуетажна сграда – ,,кооперацията”, разполагаща с отделни магазини – за хранителни, текстилни и железарски стоки, сладкарница и хоремаг. За съжаление, ,,демократичните промени” ликвидираха тези придобивки и сега всички тези сгради, построени с пари на съкооператорите от с. Тънково като дялов капитал, са частна собственост. Изводите се налагат сами, без да ги коментирам.

Наследник на старата кооперация става и ТПК ,,Балкан” в с. Тънково. Основана е през 1969 г. и по-късно влиза в състава на Комбинат за битови услуги ,,Димитър Захариев” в гр. Хасково. Извършва различни промишлени дейности – дърводелски, шивашки, сарашки, бръснарски, бояджийски, металообработващи и др. Има цех за производство на пластмасови изделия, а цехът за метали произвежда продукция за СССР. Произвежда мебели за бита и различни библиотекарски шкафове, с които са обзаведени стотици обществени сгради и библиотеки в цялата страна. Обзаведени са много библиотеки в Хасково, Димитровград, Свиленград, Любимец, Симеоновград, Минерални бани, София, Своге, Старозагорска и Пазарджишка област, обл. Монтана и др. Достига обем на продукцията за над половин милион лева – по курс на лева през 70-те години. Председател на кооперацията до нейното закриване е Райчо Гочев Марашев-Марев. По негова инициатива е построена нова съвременна сграда, оборудвана с нови и модерни дърводелски машини. Освен с обширни производствени и складови помещения, сградата разполага и с битова част – модерен стол за хранене, помещения за почивка на персонала, баня и тоалетни. В кооперацията работят десетки жители на селото – над 50 работници, много добри майстори в занаята, осигурявайки добри доходи на своите семейства. За съжаление, и това предприятие престана да съществува със започналите ,,демократични промени” след 10 ноември 1989 г.

Село Тънково е електрифицирано през 1950-1951 г. по инициатива на Господин Марашев Марев или както цялото село го нарича бай Биньо, както и на други прогресивни селяни. Тази електрификация е една от първите в Хасковски окръг и дава възможност за бурно развитие на стопанската дейност на селото в следващите години.

Все пак най-мощното икономическо предприятие на селото си остава ТКЗС, основано през 1954-55 г. В него доброволно постъпват всички земеделци от селото заедно с обработваемата земя, добитък и земеделски инвентар. Построен е голям стопански двор, като сградите все още стоят и напомнят за мощта на нашето ТКЗС. Изградени са обори за добитъка, сеновали, складове за пшеницата, площадка с елеватор и веялка за зърното, площадка и работилница за машините. На юг от селото са построени модерни кошари за овцете на стопанството и сеновал. Отглеждат се над 2500 овце за мляко и вълна и съответно техните приплоди. Стадата се пасат и отглеждат от едни от най-добрите животновъди на селото. През 60-те години в ТКЗС се отглеждат и дойни крави. Закупена е много и модерна за времето си селскостопанска техника – трактори и ремаркета, плугове, култиватори, сеялки, комбайни, товарни автомобили и машини за ремонт на тази техника. Построена и оборудвана е съвременна ремонтна работилница, в която работят най-добрите механици на селото. Много наши съселяни станаха отлични механизатори и шофьори на тази техника. Със средства на стопанството са изградени всички язовири в селото, от които се откроява ,,Големият язовир” с помпена станция, канали, водонапорен басейн и напоително поле за над 2500 дка. Във всички селски къщи е прокарана промишлена вода за напояване, което позволи хората да отглеждат спокойно и зеленчуци за собствени нужди. Засадени са големи масиви с винени и десертни лозя. Селото се слави с производството на едно от най-хубавите вина в региона. ТКЗС в с. Тънково е един от най-големите производители на ориенталски тютюн в Хасковски окръг. Ето някои цифри, показващи мощта на това предприятие. ТКЗС обработва над 11 000 дка орна земя. В най-добрите си години достига произведена годишна продукция за над 2 милиона лева – по курс на лева през 70-те години. Дяловите капитали, с които всеки кооператор е влязъл в ТКЗС, са нараснали хиляди пъти и се равняват на няколко милиона лева. Изплаща заплати на всички работещи, без да ползва заем от банката. Купува земеделска техника и машини, построена е и нова административна сграда. Огромните средства, натрупани в социалния фонд, позволяват в селото да има медицински участък с безплатна медицинска помощ, да предоставя безвъзмездно средства при строителството на новото училище с ясното разбиране, че там се учат техните деца. Плаща част от купоните за хляб, който се произвежда във фурната на селото. Предоставя на кооператорите евтин фураж за отглежданите от тях домашни животни, осигурявайки и безплатно ветеринарно-медицинско обслужване. Почти няма семейство в селото, което да не отглежда селскостопански животни за собствени нужди, както и да продава част от тази продукция на пазара, осигурявайки допълнителен доход за семейството. Това доказва пословичното трудолюбие на нашите съселяни. Хората замогнаха материално и всеки честен тънковец не може да отрече, че в селото няма стари къщи, както почти няма къща без закупени мотоциклети и леки автомобили, както и друга битова техника. Почти всички кооператори успяха да закупят или построят жилища в окръжния град и други градове в страната. От уважение към всички тях не е възможно да ги споменавам поименно, за да не обидя някой пропуснат. За съжаление, с настъпването на ,,демократичните промени” и така наречените ,,връщане на земята” и ,,ликвидация” в селското стопанство нашето ТКЗС фалира и се разграби. Общото събрание реши то да бъде закрито, поради икономическа невъзможност да съществува. Както по-горе споменах, ТКЗС се основа напълно на  доброволен принцип, а беше принудено да фалира насилствено от управляващите сега политици – ,,демократи”. Ето къде потънаха безвъзвратно събраните с кръв и пот земеделски имоти и имуществото на всички тънковски кооператори. Трябва дебело да се подчертае, че обработваемата земя беше ,,върната” на хората, макар че тя никога не е национализирана от държавата със закон. Кооперирането в с. Тънково беше изцяло доброволно и е известно, че кооперативната собственост е форма на частната. Какво тогава върна държавата на кооператорите?

Специално искам да отдам голямата почит и уважение към всички наши съселяни, създали и работили в гореизброените учреждения в с. Тънково. Възможно е да пропусна някои събития и факти, но това не е умишлено. Това се дължи на факта, че просто не всичко мога да знам, за което предварително искам да бъда извинен. Всички наши селяни заедно са герои, защото с труда си построиха и дадоха облика на съвременното село Тънково. Поколенията след тях трябва да бъдат признателни на своите родители, баби и дядовци и да не забравят, че те са дали всичко от себе си, за да ни има днес всички нас.

Това накратко е историята на нашето с. Тънково, която можах да науча от моите родители и роднини от Кара Ивановият род. Естествено е да има още много спомени и факти, с които не съм запознат, поради хилядолетната история на селото. Затова всеки, който се чувства роден в с. Тънково, Хасковска област, може и е задължен да допълни тези мои предания, за да остане жив споменът за родното село за бъдещите поколения. 

Кара Иван и неговите наследници

Кара Иван

В с. Тънково са известни няколко рода като Кара Ивановия, Малазовия, Папазовия, Маразовия, Джамбазовия, Пашовия, Мечевия, Налбантовия, Киришевия, Енжеливия, Чорбаджийския, Бадаловия и др. Откъде водят началото си – за някои има, но за други не са оставени записани спомени. Поставих си за цел да проуча, доколкото мога да събера данни за Кара Ивановия род, защото произхождам от него и нося името Иван на моя прапрадядо Кара Иван. Трите имена на нашия прапрадядо са Иван Райчев Караиванов, но аз всъщност съм кръстен на неговия внук Ваньо Марев Караиванов. Исках да науча и предам кой всъщност е нашият прапрадядо, за когото се разказват много легенди. Спомените за този буен и безстрашен българин са разказвани от неговите синове и внуци. Това са дядо Теньо Марев – внук на Кара Иван, баба Тона В. Марева – снаха на Марю Караиванов, който е един от синовете на Кара Иван. Също така описвам и спомените на моите родители Гочо Марашев Марев и Стойка Маркова Марева, които са слушали спомените на своите родители и близки.

Използвах и достоверните разкази на големия български писател Николай Хайтов, който в книгата си ,,Родопски властелин” подробно е разказал за част от делата на нашия прочут прапрадядо. Също така за Кара Иван пише и генерал Щерю Атанасов в книгата си ,,Селските въстания в България към края на 18 и началото на 19 век и създаването на българската земска войска”. Използвах и разказаното на моя братовчед от с. Иробас – днешно Криво поле – свещеник Йордан Йорданов Вълчинов, написано през 1986 г. Кара Иван е роден в с. Иробас около 1770 г. В един от разказите от гореспоменатата книга Н. Хайтов описва разказаните и записани от учителя Нестор Марков Демирев от с. Иробас спомени на самия Кара Иван. Той се присъединява към кърджалиите на Емин ага от Хасково, защото е излъган годеник – неговата годеница се омъжва за друг. Тогава е бил на възраст около 23 години. Силно честолюбив и с накърнено достойнство, Кара Иван заедно с приятеля си Пехливан Кузьо напуска селото и се присъединява към водените от Емин ага кърджалии, където се издигат и стават едни от най-прочутите му командири – ,,билюк башии”. Писателят Георги Петров – Гош описва още една версия за произхода на нашия прапрадядо. Кара Иван е потомък на първия заселник на с. Иробас, носещ същото име. Той е наследил земите на Ироб ага, завещани му като добър приятел. Младият Кара Иван е добър приятел с Пехливан Кузьо – потомък на ратаите на Ироб ага. Двамата най-добри приятели били заможни, яки и буйни младежи. Били освен това и хубавци и заедно ходели вечер по седенките из селото. На една от тях, където били поканени от хубавата мома Христина, заварили и друг момък – Чобан Марко, който също ухажвал момата и притежавал над 500 овце. Кара Иван и Пехливан Кузьо подканили същия да си върви, но той отказал и предложил да си премерят силите и победителят да спечели Христина. Чобан Марко заложил стадото си, а нашият Кара Иван – момата. С опрени лакти на пода, хванати ръка за ръка, дълго се борили и накрая победил Чобан Марко, който и спечелил Христина. Обиденият Кара Иван заедно с Пехливан Кузьо напуска селото и изчезва за дълго време. Село Иробас е християнско и един неделен ден хората учудени чули наблизо зурни и тъпани. Помислили, че минава турска сватба и се събрали в центъра на мегдана. Тогава се раздават гърмежи и писъци, защото това били преоблечени кърджалии, нападащи нищо неподозиращите селяни. Един различно облечен кърджалия хванал Христина, пошепнал нещо на ухото ѝ и я убил насред мегдана. Хората, гледайки това убийство, разпознали Кара Иван, който си отмъщавал за нанесената обида. Както казва народът – времена и нрави. Това било първото нападение на с. Иробас през 1792 г. Николай Хайтов разказва и за други подвизи на нашия прочут прапрадядо. Издигнал се до първи ,,билюк башия” на  Емин ага, през 1799 г. същият го изпраща да се разправи с шайката на Кара Феиз, дръзнал да отнеме неговото господство. Кара Иван се справил блестящо с тази задача и за награда получил почетното прозвище ,,гази Кара Феиз” – победител на Кара Феиз. През 1808 г. начело на 8000 кърджалии Емин ага се отправя към гр. Пловдив. Неочаквано при него пристига пратеник от серескера на Дунавската султанска армия – русенския аянин Мустафа Байрактар. Съобщава му, че се е запътил за столицата Цариград и го кани заедно да свалят наложения от еничарите султан Мустафа IV и да възкачат на престола султан Селим III Благородни. На 18 юли същата година обединените войски на двамата предводители се намират пред стените на столицата. На 20 юли ,,билюк башиите” Кара Иван, Пехливан Кузьо и Кара Георги заловили султан Мустафа IV и го предали на Емин ага и Мустафа Байрактар.

Съвременните историци определят кърджалийското движение като бунт срещу тогавашната султанска власт, еднакво експлоатираща християнското и мюсюлманското население. Затова в ордите на Емин ага е имало както мюсюлмани, така и християни. Друг е въпросът, че това бунтовно движение се изражда в разбойническо без идеология и служи за престъпно забогатяване. През март 1813 г. Високата порта изпраща редовна войска срещу него и в крайна сметка Емин ага е заловен и обесен в Хасково, а кърджалиите се разбягват. Тримата приятели – Кара Иван, Пехливан Кузьо и Кара Георги, предугаждат тези събития и една вечер, преоблечени като овчари, напускат лагера с пълни чанти жълтици и изчезват при Енинския Али паша. През 1820 г. се появяват в Гърция, където се присъединяват към Критското въстание и се сражават за ,,християнска правда” за независимостта на южната ни съседка. Жалко, че тогава все още не е започнало българското националноосвободително движение, в което със сигурност би се включил и нашият прочут прапрадядо.

След тези събития Кара Иван се прибира в родното село, където се жени за Милка Вълканова. След кратък престой се преселват в с. Инжекьой – днешно Тънково, вероятно опасявайки се от преследване. Раждат им се пет синове и две дъщери, като наследниците не споменават какво е станало с жълтиците на баща им. Само се знае, че най-големият син Ленко е притежавал дюкян, а фамилията като цяло притежава много земи и добитък.

През 1867 г. престарелият вече Кара Иван отива при даскал Нестор Марков Демирев в с. Иробас, който записва неговите спомени от пребиваването му при кърджалиите.

От разказите на Теню Марев – внук на Кара Иван, и Тона Ванева – снаха на Марю Караиванов, едно събитие слага край на живота на нашия прославен прапрадядо. В с. Тънково пристига османски бирник и отсяда в къщата на Ленко Караиванов – най-големия син на Кара Иван. Вечерта заедно с брат си Марю Караиванов той ограбва и убива бирника. Властите започват издирване и знаейки къде последно е отседнал бирникът, достигат до Ленко и Марю, които са арестувани. Тогава Кара Иван, вече на пределна възраст, поема вината единствено върху себе си и заптиетата, познавайки неговото минало, повярват на тази лъжа и пускат синовете му. Някои спомени твърдят, че е обесен в Одрин, а други, че Ленко търси баща си и там му съобщават, че Кара Иван е заточен в Диарбекир, където умира. Преди смъртта си вторият син на Кара Иван – Марю Караиванов, завещава на дядо Теньо и баба Тона винаги, когато правят помен, да споменават и баща му, който е спасил живота на двамата братя, поемайки тяхната вина.

Така завършва животът на един буен, безстрашен и честолюбив българин, живял в бурни години, дали голям отпечатък в българската история за това време.   

Наследниците на Кара Иван

След заселването си в с. Инжекьой Кара Иван и Милка създават многолюдно семейство, състоящо се от пет синове – Ленко, Марю, Райчо, Яню и Митю Караиванови, и две дъщери – Латка и Марийка Караиванови. Латка е омъжена в с. Криво поле, а Марийка – в с. Долно Ботево.

Ленко Иванов Караиванов е имал четири дъщери – Милка е омъжена в с. Стамболово, Гела – в с. Криво поле, Слава – в с. Белица, и Латка – омъжена за Димитър, дошъл като зет.

Марю Иванов Караиванов е имал трима синове – Ваньо, Теню и Мараш, и дъщеря – Латка, омъжена за Хубен със син Райко Караталев от с. Тънково.

Райчо Иванов Караиванов е имал трима синове – Теньо, Ваньо и Тончо, и четири дъщери – Ванка, Комня, Митра и Милка.

Яню Иванов Караиванов е имал син Ленко и дъщери – Милка, Ванка, Колке и Петра.

Митю Иванов Караиванов е имал син Ачо, заселил се в с. Тополово, и дъщери – Янка, Петке, Рада и Петра.

Латка Иванова Караиванова, омъжена в с. Криво поле за Вълчин, има син със същото име на починалия баща. Неговият наследник е свещеник Йордан Йорданов Вълчинов.

Марийка Иванова Караиванова е омъжена в с. Долно Ботево. От нейните наследници сега там живее Йордан Гогов Кьорловски, който през 1985 г. построи красива чешма вляво преди входа на селото.

Забелязахте, че наследниците на Кара Иван са пръснати и са създали семейства по цялата Хасковска област. Аз описвам само това, което ми е известно. Сигурен съм, че има още много информация за неговите наследници, която не ми е известна. Ще бъда искрено щастлив, ако моите братовчеди допълнят написаното.

Братя Мареви

Направих по-подробно проучване за наследниците на Марю Иванов Караиванов, известни в селото като братя Мареви, защото произхождам именно от този клон на родовото дърво на Кара Иван. Нека останалите мои братовчеди не се обиждат, че не пиша за тях, но нямам тази подробна информация и много бих се радвал да допишат започнатото от мен.

Вторият син на Кара Иван – Марю, е роден през 1825 г. и умира през 1910 г. на 85 години. Има трима синове – Ваньо, Теню и Мараш, и дъщеря – Латка, която по късно е омъжена за Райко Караталев от с. Тънково.

Ваньо Марев Караиванов е роден през 1861 г., а съпругата му Тона – викахме ѝ баба Тона, е родена през 1869 г. Нямат деца.

Теню Марев Караиванов е роден през 1864 г. Първата му съпруга умира и оставя две момичета – Митра и Яна. Втората съпруга е от Мутовия род и се казва Тонка. Ражда двама сина – Марчо Тенев през 1899 г. и Иван Тенев през 1908 г. Когато и тази съпруга умира, Иван е на 9 месеца и е отгледан от чина си Тона, която няма деца.

Мараш Марев Караиванов е роден през 1874 г. и умира през 1920 г., нямайки и 50 години. Съпругата му Ванка Райчева е от Шиковия род и умира през 1942 г. Родила е седем деца, от които остават живи Райчо, Гочо, Теню, Тонка и Господин. Това са моите чичовци и леля, защото аз и брат ми Райчо сме синове на Гочо Марашев Марев.

Чичо Райчо Марашев Марев е роден през 1899 г., баща ми Гочо Марашев Марев – през 1907 г., чичо Теню Марашев Марев – през 1909 г., леля Тонка Марашева Марева – през 1913 г., и чичо Господин Марашев Марев – през 1917 г.

Ще забележите, че написаното за братя Мареви се отнася за всички, без да е спазена  последователност или йерархия. Това е именно същността на живота им, защото са живели задружно и никога не е имало делене на ,,наши” и „ваши”. Така и ние, наследниците, продължаваме тази традиция.

По разказите на дядо Теню Марев Караиванов той и неговите братя и семействата им живеят заедно в общ дом в продължение на 40 години и прекрасно се разбират. Ваньо и Теню Мареви са участвали в Сръбско-българската война, а брат им Мараш – в Балканската и Първата световна война. Награждавани са с ордени за храброст. Баба Тона – съпругата на Ваньо Марев, ми е разказвала, че по време на една атака на фронта близо до дядо Ваньо пада снаряд и от получената травма той получава психично разстройство. Затова и двамата нямат собствени деца, но трябва дебело да подчертая, че именно баба Тона се грижеше за всички нас, малките наследници, като за свои деца. Братята поверяват на дядо Ваньо и баща му Марю грижата за домашните животни – крави, овце и кози, собственост на голямото семейство. Закупуват около 150 декара земя и ливади и така създават голям за нашето село имот. Заради пословичното им трудолюбие и задружност, хората от с. Тънково и околните села започват да ги наричат братя Мареви, което име се е запазило и до днес.

Теню и Мараш Мареви, както и техните съпруги и деца, ръководят работата в стопанството. Често пъти баща ми Гочо Марев казваше, че ,,чичо Теню беше икономиста и технолога на производството”, защото е било нужно голямо умение в ръководството на голямото стопанство.

Мараш Марев – баща на моя татко Гочо и мой дядо, е бил природно интелигентна и надарена личност. Притежавал е много и различни умения, изобретателност и сръчност. Можел е да прави различен селскостопански инвентар, както и да шие дрехи и обувки. По време на войните се запознава с тогавашните постижения на техниката на развитите западни държави. След завръщането си от фронта дори се опитва да построи машина, която да се върти без да спира – ,,перпетум мобиле”. Негова е идеята братята да построят мелница в с. Тънково. Тази мъдра идея е продиктувана и от чисто прагматични съображения, защото семействата на братя Мареви се разрастват и едно предполагаемо разделяне на малки дялове ще доведе до ликвидиране на предимствата на големия имот. Затова всички братя единодушно решават да построят мелница с името ,,Мелница на братя Мареви”. Така тази мелница ще изхранва цялото сплотено семейство и няма да създава  дрязги и конфликти при една евентуална подялба на целия имот.

Строежът на мелницата е започнат през 1921 г. и тя започва работа на 1 януари 1924 г. Оборудвана е със съвременни за времето си машини и съоръжения, внесени от Германия и Австрия, и се задвижва с двигател с вътрешно горене. Произвежда и електричество за осветление на самата сграда. Интересно е да се знае, че земеделското правителство на Александър Стамболийски приема закон, с който насърчава именно строителството на подобни мелници и други предприятия за преработка на селскостопанска продукция. Дядо Мараш Марев естествено поема ръководството на мелницата. През 1925 г.се случва трудова злополука, като той попада между трансмисията и въртящите се колела. Почти с разкъсано тяло умира за няколко часа.

След смъртта на баща си неговите синове Гочо и Теню Марашеви, заедно с техния първи братовчед Иван Тенев Марев, поемат работата в мелницата, която изисква специални умения. Поради тази причина баща ми Гочо Марашев Марев изкарва нужните курсове за машинисти, за да може квалифицирано да управлява и обслужва сложните механизми на мелницата. Помагат му чичо Иван и Теню и така мелницата заработва успешно и привлича много клиенти от с. Тънково и околните села.

Теню Марашев първоначално работи в мелницата заедно с брат си Гочо и братовчед си Иван. По-късно се преселва в селото на съпругата си Петка и още по-късно в гр. София.

Дъщерята на Мараш – Тонка, е образована, лична и желана мома от момците в селото. На семеен съвет братята преценят за правилно нейното желание да се омъжи за Руси Гогов от с. Динево, Хасковска област. Той е високообразован момък, с богата култура и напълно достоен за съпруг на Тонка.

Най-малкият брат на дядо Мараш – Господин Марашев Марев, завършва престижното земеделско училище в гр. Садово през 1942 г. След женитбата отива да живее в дома на съпругата си Петра, дъщеря на Мараш Касабов от с. Тънково. Чичо Биньо, както галено го наричаха всички от селото, беше висококвалифициран агроном. Наред с това той беше и изключително скромен човек. Беше всестранно развита личност със знания в много области на живота. Мечтаеше за свят без лъжи и за едно справедливо общество. Много години работехме заедно в ТКЗС в с. Тънково – аз като председател, а чичо Биньо – като главен агроном. Той е инициаторът за електрификацията и водоснабдяването на селото, както и за построяването на напоителното поле на ТКЗС. Винаги е давал ценни съвети. Надживели времето си, такива хора не живеят дълго – той почина на 58-годишна възраст.

Синовете на дядо Теню и дядо Мараш – съответно Марчо Тенев и Райчо Марашев, са изпратени да учат в гимназията в гр. Хасково. Това е по времето на Първата световна война. Братовчедите споделят идеите на набиращия сила Земеделски съюз на Ал. Стамболийски и завръщайки се в с. Тънково като учители, са напълно оформени политически дейци на БЗНС. След преврата на 9 юни 1923 г. в дома на братя Мареви намира убежище и е подпомагана материално политическата чета ,,Христо Ботев” (известна като Митьо Ганевата), съставена от комунисти и земеделци. През 1924 г. Марчо и Райчо са репресирани от властта като ятаци на тази чета и активни дейци на БЗНС. Райчо Марашев е осъден на две години затвор, а Марчо Тенев – на смърт. Избягвайки смъртната присъда, чичо Марчо емигрира нелегално в Гърция и през Турция попада в Съветска Русия. Живее в емиграция 12 години и след много интересни и трагични перипетии се завръща в България през 1937 г. В периода 1941-1944 г. двамата братовчеди са интернирани като опасни за властта хора. Чичо Райчо в лагера ,,Гонда вода”, а чичо Марчо – в ,,Еникьой” в Гърция. В началото на септември 1944 г. Марчо Тенев избягва от лагера и се завръща на 9 септември 1944 г. в гр. Хасково. На 10 септември начело с братя Мареви е установена властта на Отечествения фронт в с. Тънково. В първия ОФ комитет влизат Марчо Тенев и брат му Иван Тенев, както и Райчо Марашев и неговият брат Гочо Марашев. На 17 септември Марчо Тенев е назначен от новата ОФ власт за първия околийски (полицейски) управител на Хасковска околия, а брат му Иван Тенев – за квартален отговорник на МВР.

През периода 1927-1931 г. всички синове на братя Мареви са задомени и имат вече и родени деца. Това налага и да живеят като отделни семейства.

Най-големият от братя Мареви – Теню, живее със сина си Иван и неговата съпруга Атанаска, а в това време Марчо е емигрант.

Чичо Райчо Марашев, неговата майка Ванка, съпругата му Мария и най-малкият му брат Господин също са в отделно семейство.

При моите родители Гочо и Стойка остават да живеят пожелание дядо Ваньо и чина Тона, които са без деца.

Чичо Теньо и съпругата му Петка също са отделно семейство.

Поради разрастването на голямото семейство на братя Мареви, живеещи в един дом, се налага да построят нова къща през 1935 г., където се премества семейството на чичо Райчо. В старата къща, разделена на две, живеят семействата на баща ми Гочо и на чичо Теньо, който през 1942 г., продавайки дела си на баща ми, си прави къща в селото на съпругата си Голям извор, като по-късно се изселва в гр. София.

Леля Тонка живее със съпруга си Руси в с. Динево, Хасковска област.

Господин Марашев Марев след женитбата с Петра живее при нейните родители.

Накратко ще опиша наследниците на братя Мареви – деца и внуци. Предварително се извинявам, ако имам пропуск, и моля наследниците да допишат пропуснатото.

Райчо Марашев Марев има син Марин и дъщери Анка и Бонка. Марин има син Румен, Анка – синове Тенчо и Румен, а Бонка – дъщери Росица и Марияна.

Баща ми Гочо Марашев Марев има двама сина – Иван и Райчо. Иван има двама сина – Николай и трагично загиналият на 22 години Стамен. Райчо е с две дъщери – Стефка и Гергана. Николай има две дъщери – Валентина и Стамена. Валентина е с дъщеря Даниела, а Стамена има син Виктор. Стефка има дъщеря Ралица, а Гергана – син Тодор. Ралица има син Христо и дъщеря Виктория. Тодор е с дъщеря Никол.

Чичо Теньо Марашев Марев има две деца – Иванка и Руси. Иванка е с две дъщери – Таня и Катя. Руси има дъщеря Петя и син Владимир.

Леля Тонка Марашева Марева има дъщеря Иванка и син Златин. Иванка има дъщеря Петя и син Румен. Златин е с двама синове – Антон и Димитър.

Чичо Господин Марашев Марев има дъщеря Мария, която съответно има дъщеря Надя и син Боян.

Чичо Марчо Тенев Марев има две дъщери – Радка и Антонина. Заварената дъщеря Радка има син Владимир и дъщеря Марияна. Антонина е с дъщеря Тамара и син Минчо.

Чичо Иван Тенев Марев има син Теньо и дъщеря Мария. Теньо има дъщеря Атанаска, а Мария – син Васко. Атанаска има две дъщери – Силвия и Диана.

 

Подробно искам да се спра на събития, станали след 9 септември 1944 г. и оставили траен отпечатък в съзнанието на всички братовчеди от нашето общо семейство. В тези събития пряко са замесени братя Мареви. За тях се избягваше да се говори и все пак по-младите ни наследници трябва да знаят от първа ръка какво и защо се е случило, защото това бяха бурни години и с моите братовчеди – връстници, бяхме свидетели на случващото се.

Известно е, че братовчедите Марчо Тенев и Райчо Марашев са известни политически дейци на БЗНС в Хасковския край, а останалите братовчеди са с голямо влияние сред хората в нашия регион. Вече знаете, че Марчо Тенев след 17 септември 1944 г. е околийски управител в гр. Хасково. Баща ми Гочо и чичо Иван Тенев даже помислили, че той е станал привърженик на комунистическата партия, след като е бил емигрант в СССР. Те не отчитат факта, че чичо Марчо е бил дълго време в концлагер на Сталин. Времето през първите години след 9 септември 1944 г. е бурно и обществото съвсем не е информирано, както е в съвременното информационно общество. Те са ятяци на политическата чета ,,Христо Ботев” и активни противници на фашистката власт след 1923 г. до 9 септември 1944 г., слушат забранените от властта радиостанции – Москва, Лондон и ,,Христо Ботев”. Това излага на голям риск не само тях, но и техните семейства. Информират с тези новини не само селяните от с. Тънково, но и всички хора, дошли да мелят брашно в мелницата, което им спечелва огромно доверие сред околните села. Но те няма от къде да знаят за Ялтенската конференция на победителите от Втората световна война – Сталин, Рузвелт и Чърчил, и станалото там разделение на Европа, при което България попада под влиянието на СССР. Чичовците Марчо Тенев и Райчо Марашев са категорични, че те трябва да оглавят БЗНС в с. Тънково. Марчо Тенев им съобщава, че въпреки престоя в СССР, той не е изменил на идеите на БЗНС. Вероятно е усетил предстоящите събития от опита, придобит в сталинския концлагер, но не е сигурен в тези си предчувствия. Лидерът на БЗНС Никола Петков не му съобщава за договореностите в Ялта между Чърчил и Сталин, за които като министър в първото правителство на ОФ със сигурност е знаел. Това се потвърждава и от факта, че като министър в това правителство подписва указа за създаването на Народния съд, наложен именно от Ялтенските споразумения на победителите във Втората световна война. Трябва да се знае, че подобни съдилища са действали в победените Германия и Италия и в капитулиралата Франция. Като честен човек, презиращ насилието, след осем месеца чичо Марчо Тенев напуска службата на околийски управител и преминава в опозиция с БЗНС ,,Никола Петков”, последван и от брат си Иван Тенев. Лично аз дори мисля, че лидерът на БЗНС тогава – Никола Петков, съзнателно ги подвежда, защото като министър в правителството на ОФ, посещавайки Москва, се е срещал и с Георги Димитров, но така и не предоставя цялата информация на своите съпартийци и те, следвайки го, преминават в опозиция на предстоящите избори за Велико народно събрание през 1946 г. В един много по-късен разговор с мен чичо Марчо потвърди, че е нямало как да не следва решенията на своя лидер вероятно мислейки, че и той е със същите честни намерения като неговите. В тези избори баща ми Гочо и чичо Иван са застъпници на БЗНС ,,Никола Петков” в с. Тънково. Тяхното огромно доверие сред хората оказва влияние на резултата от тези избори. Чичо Райчо Марашев и синът му Марин дори са заплашвани и малтретирани от властта. Същото се случва и с чичо Марчо Тенев, който като активист на БЗНС ,,Никола Петков” е в изборната листа на тази партия. Използвайки нечисти методи, БКП печели с минимална разлика изборите в с. Тънково, но влиянието на братя Мареви нараства още повече сред хората. Естествено това не се харесва на тогавашните ръководители на БКП, които са хора с малък или липсващ интелектуален багаж. Именно по тази причина се случват и следващите събития.

През 1947 г. от Народното събрание е приет Закон за национализацията и мелницата на братя Мареви е национализирана. Но братовчедите Гочо и Иван остават да работят в нея (поради липса на квалифицирани кадри), въпреки че за управител е назначен друг човек от селото. Същевременно започва и смяна на политическата система на Народна република България. За тази цел трябва да се премахнат опозиционните партии като БЗНС ,,Никола Петков” и да се дискредитират техните привърженици. Така в началото на 1948 г. в мелницата е извършен саботаж, като е откраднат коженият ремък, задвижващ съответните валове, и тя спира работа. Тази операция е ръководена от тогавашната Държавна сигурност и е извършена от местни активисти на БКП – хора с нисък морал и култура. Естествено за тази дейност са обвинени баща ми Гочо и чичо Иван като деятели на БЗНС ,,Никола Петков” в селото. Целта е да се удари Марчо Тенев – бившият околийски управител и деец на същата партия. Последва арест на Гочо и Иван и съответно разпити, придружени с побой. Поради липса на доказателства след 40 дни двамата са изпратени в Областното управление на МВР в гр. Стара Загора с препоръка да се изпратят на заточение в печално известния лагер на остров Белене, където физически да бъдат унищожени. Тогава няколко делегати от с. Тънково поемат риска и посещават областния началник на МВР в гр. Стара Загора. Начело на тази делегация са кметът Делчо Ванчев (Мазния), учителят Коста Ангелов и Райчо Марашев. Там те разказват за миналата антифашистка дейност на арестуваните братовчеди, съобщават, че са основатели на ОФ в с. Тънково и са честни и прогресивни хора, които не могат да извършат саботаж срещу правителството на ОФ. Никога няма да забравим подкрепата на тези смели и почтени мъже от с. Тънково. След доста години баща ми Гочо и чичо Иван ми разказаха, че след тази среща са заведени при този честен областен началник, който им се извинява, но им съобщава за доносите от същите крадци на ремъка на мелницата, които са крайно негативни за тях и ако ги изпратят на остров Белене, ги чака само смърт. Затова пред тях той скрива папките с досиетата им и ги посъветва веднага, щом се върнат на село, да подадат молби за приемане в БКП. Така ще избегнат следващи евентуални репресии. И наистина след завръщането си от Стара Загора и последвалото лекуване, в което помага цялото село, Околийският комитет на БКП прие за членове баща ми Гочо и чичо Иван и ги върна на работа в мелницата. Много по-късно, когато аз бях вече утвърден партиен и стопански ръководител, те двамата споделиха, че са направили компромис със собствените си идеи в интерес на бъдещето на децата си, повтаряйки подвига на своя прадядо Кара Иван, загинал, спасявайки синовете си. През 70-те години се случи събитие, което окончателно доказа невинността на нашите бащи. По това време бях председател на обединеното ТКЗС в с. Долно Ботево. Един ден ме повика кметът на селото и ми показа изкопа за детска пързалка в училището и заровения кожен ремък от нашата мелница. Парцелът преди е бил собственост на обущаря на селото, на когото крадците са го продали, но той от страх не го е използвал. Истината рано или късно възтържествува. Прекланяме се пред саможертвата на нашите бащи и вечно ще им бъдем благодарни.

В 1953 г. чичо Марчо Тенев също е арестуван и на инсцениран процес е осъден на 5 години затвор. Разбра се, че процесът е поръчка на виден деятел на БЗНС в гр. София, който се страхува от влиянието на чичо ми сред хората от Хасковски окръг. Връщайки се на село след освобождаването му, чичо Марчо живя скромно и също така скромно почина на 7 юни 1987 г.

Райчо Марашев дълги години беше учител в селото и след пенсионирането си помагаше на ТКЗС в с. Тънково като заместник-председател и председател на Контролния съвет. Почина също така скромно.

Баща ми Гочо и чичо Иван се пенсионираха като работещи в национализираната си собствена мелница, която след тях западна. Бяха запалени ловци и унищожиха цялата документация, свързана с мелницата, страхувайки се тя да не навреди на децата и внуците им.

Така завършва тази тъжна история на братя Мареви, оставила трайна следа в съзнанието на нас, преживелите тези събития и извлекли от тях необходимите поуки. Ние, техните деца, бяхме длъжни пред тяхната памет да осветим в правилната посока тези събития и да докажем, че истината понякога се забавя, но винаги излиза на бял свят. 

Наследниците на братя Мареви се пръснаха и живеят в различни градове на България. Всички до един живеят достойно, създавайки също така достойни семейства и наследници.

Ние, синовете на Гочо и Иван Мареви, останахме в с. Тънково, като вероятно е надделяло желанието да продължим общественото дело на нашите бащи. Създадохме семейства и активно се включихме в стопанския и обществения живот на селото.

Теньо Иванов Тенев-Марев стана директор на училището в с. Тънково и направи изключително много за неговото утвърждаване като оздравително. Организираше много екскурзии из страната на учениците и своите съселяни, които още си спомнят за тези мероприятия. Сестрата на Теньо – Мария, има успешен брак и живее в гр. Хасково.

Райчо Гочев Марашев-Марев се утвърди като управител на ТПК ,,Балкан” в с. Тънково, чиято продукция стана известна в цяла България. Построи нова и модерна производствена сграда на предприятието. Обзаведе с мебели стотици семейства и десетки обществени библиотеки в страната.

Аз, Иван Гочев Марашев-Марев, след завръщането си през 1953 г. от казармата постъпих на работа в Общинския народен съвет на с. Тънково, ръководейки и младежката организация в селото. След приемането ми в БКП заемах различни ръководни длъжности като председател на Общинския народен съвет на с. Тънково, секретар на Общинския комитет на БКП в с. Малево, председател на обединеното ТКЗС в с. Долно Ботево, избран бях и за кмет на с. Тънково и накрая завърших трудовата си кариера като началник отдел „Организационен” на община Стамболово, Хасковска област. Образоването ми в партийната школа на ЦК на БКП в гр. София и участието в множество семинари и обучения ми помогнаха в управлението на стопанския и политическия живот. Не е редно сам да давам оценка на себе си. Нека другите, на които съм помагал, да го сторят, но винаги съм се стремял да бъда честен и обективен в работата си, както и да бъда полезен на хората и обществото. Времето, през което живяхме и работихме, беше бурно и интересно и само то може да бъде съдник на нашия живот и дела.

От рода на Кара Иван и в частност на братя Мареви са излезли много и интелигентни наследници с най-разнообразни професии – учители, икономисти, ветеринарни и хуманни лекари, агрономи, инженери, музиканти, оперни певци и още много други професии, които ми е трудно да назова. Всички те са достойни наследници на рода си.

Това, което разказах за корените на нашия род и преживените радости и мъки от членовете му, има следната цел:

Да помним и да не забравяме, че клоните на това родословно дърво са изложени на бурите и вълненията на живота. Наследниците трябва да се крепят и поддържат взаимно. Да пазят връзките помежду си.

Нека нашите деца и внуци бъдат благословени, да се почитат и уважават и никога да не забравят рода на братя Мареви и техния корен Кара Иван. Това ще им дава сила и воля за успех в живота.

с. Тънково, Хасковска област     

Иван Гочев Марашев-Марев

2005 г.